Малкият парк

Денят беше от онези леко облачни съботи в Лондон.Не бе много рано ,но и не бе много късно ... и все пак из улиците на столицата уживелицата не бе толкова голяма както обикновено.Града явно все още спеше.
Катрин реши ,че ще бъде хубаво да посрещне остатъка от деня си с една малка разходка из близкото паркче на квартала.Моравите бяха посипани с утрешна роса и миришеше приятно и свежо на онази специфична за Лондон влага.
Мемориал среса косите си и излезе от къщата си , мина покрай голямата си предна алея и щом стигна до входната врата на двора тя каза:
-Добро утро , Себастиан - като насочи усмивка към бодрия портиер.
-Искате ли да повикам колата ви , госпожице ? -попита е обратно младежа и и отвърна със същата усмивка придружена с уважение.
-Не благодаря , смятам да се поразходя - отговори Кат и тръгна напред по влажната алея.
-Както пожелаете - съвсем тихо се чу зад нея от устата на Себастиан и вратата на големия двор се затвори.
Едва ли можеше да се намери нещо по-хубаво в Лондон от една приятна сутришна разходка из близкия парк.Дърветата точно разцъвтяваха и ухаеха приятно , слънчевите лъчи едва галеха земята и все пак топлеха приятно.

Тичах колкото се може по-бързо, но те винаги ме настигаха. Крещях, мятах се, но нищо не се получи.. Последният ми писък бе последван от техния смях, след което отворих очи и видях тавана на помещението, което обитавах вече два месеца.
Повдигнах се. Очите ми попаднаха на огледалото, в което се виждаше русо момиче със сенки под очите. Не приличаше на мен, не можеше да съм аз. Изправих се от леглото и облякох нещо набързо, след което напудрих лицетп си, за да не се виждат сенките и излезнах навън. Лондон по това време беше леко влажен, но на мен и така ми харесваше. Колите минаваха през локвите и пръскаха с вода, но аз умело се отдръпвах и капките падаха на сантиметри от мен. Не, че щеше да ми навреди, но просто не обичах да се мокря с кална вода.
Докато се осъзная ходех под клоните на дърветата в местният парк. Седнах край езерото и започнах да мятам камъчета. Не получавах резултата, който исках, но и без това бях заета да си мисля за скорощното ми преподаване в Хогуортс. Нямах търпение. И все едно по поръчка, чух познати гласове. Обърнах се и видях Катрин и Ерик, директорите на училището за магии. Изправих се, изтупах дрехите си и им помахах.
- Здравейте. - Провикнах се и тръгнах към тях.

Нарочно ли го правиха или Катрин днес беше като магнит за своите колеги.
Ерик - ок , а сега и новата преподавателка по Отвари.Е , какво пък толкова , нека е опознае.
-Привет , Ерик , Мелъди - поздрави ги Мемориал , като склони глава аристократично и една приветлива усмивка се плъзна по лицето и.
-Много четеш Ерик , ще ти се напълни паметта още преди да е почнала годината - захапа го хумористично нашата Кат и се засмя с онзи специфичен за нея смях ,който се разля като звън на камбани из целия парк.
-Случва се .. този министър не става за нищо ... - след това допълни тя и му смигна.
-Как сте Г-це Майкълсън ?
Катрин се усети че до някъде игнорира русото момиче и за това отправи един въпрос и към нея ...

Размениха си някакви реплики за министъра. Кимах, все едно разбирах нещо, но честно да си призная, все едно ми говореха на нов език. Е, имаше и неща, които схващах, но като цяло нищо не разбрах. Включих се в разговора, едва когато Катрин ме попита как съм. Как съм.. Имаше много отговори на този елементарен въпрос, а точно в момента аз не можех да измисля нито един. Двамата се взираха в мен около една минута, след което аз тръснах главата си и изръсих.
- Приятно, като времето. - Уникалният отговор, най-уникалният отговор, който някога съм казвала, но не ми пречеше, още от сега да разберат, че съм странна личност. - А вие как сте? - Бях чувала, че е израз на добри маниери и ти да попиташ събеседниците си как са. Надявах се да е така, за да не ме помислят за чак толкова странна.

Изведнъж започна да вали. Малки, ситни капчици падаха върху лицето ми. Точно тази част на Лондон мразех, дъжда. Не, че би беше неприятен, напротив, но просто не обичах да се мокря, докато съм с дрехи, и ако не съм си в банята, под струйките пара от радиатора. Ерик се запъти под един голям навес и с Катрин заприпкахме след него. Там той размаха пръчката си и се появиха изневиделица три кресла, и то точно така, че да не се замислиш, дали да седнеш, а сами те бутнаха при колената, свиха ги и паднахме на меките възглавнички. Отпуснах главата си. Ах, от кога не ми беше голкова меко. Апартаментът ми в града беше под наем, и то за толкова пари, колкото си позволих, а това значеше пълна мизерия. И все пак се свикваше, но когато попаднех на нещо много приятно нямаше как да ме махнат там лесно.
- Ах, тук е невероятно. - Промълвих и затворих очи. Покрай нас се чуваше звука от падащи на земята капчици и леки гръмотевици разтърсваха небето, но на мен това не ми пречеше. - Нямам търпение да отида в Хогуортс. - Казах без да искам, но не съжалих за думите си, не лъжех, ни най-малко.

Очакваше се да завали.В Лондон рядко се срещаха дни без дъжд , но и в него нямаше нищо лошо...
Малките капчици започваха да се стичат по-бързо и по-бързо.Когато Ерик извади пръчката си , Кат щеше да го скастри да не прави магии в средата на парка , но реши да си замълчи и просто седна на удобното кресло.
-Ерик , нещо друго интересно да си прочел във вестника , напоследък не ми остава време ,за да отделя време на заобикалящото ме - каза Катрин , като наистина не знаеше какво да каже.Познаваше се с Ерик от малко , но понякога и беше наистина трудно да започна разговор с него , макар и да го познаваше по-добре от самата себе си.
След това Мемориал неволно дочу думите на Мелъди и се усмихна като допълни :
-Надявам се да ти хареса ! Обещавам ти ,че ще обикнеш Хогуортс като свой дом !
П.п Сори , нямам муза ;хх

Когато Ерик назова този ,който не трябваше Катрин се стресна и бързо излезе от мислите си.Щом чуеше званието му единственото чувство ,с което се изпълваше беше гняв , омраза , гняв и още гняв придружен с голяма болка.Все пак родителите и също бяха едни от първите,които Черният Лорд бе убил.
Единственото,което Катрин искаше е да го унищожи и нямаше да се успокои ,докато не го види да лежи мъртъв.
-Не знам , Ерик , но ако се завърне лично аз ще сложа край на съществуването му. - каза Мемориал и прикри с длан една сълза ,която се стече по бузата и.
След това се обърна на другата страна , за да не е гледат , пое дълбоко дъх и замълча ,сякаш потъна в дълбок сън.

-Ъмм ... - замисли се Катрин готова да го отсече , но след това допълни рязко и не много сигурно:
-Добре.
Тя се изправи , изпъна дънките и блузата си , понеже се бяха нагънали от стоенето и и се огледа.Кат извади пръчката си , огледа се още веднъж и накара дъжда да спре.
-По-просто е от колкото да слагаш кресла в средата на парка - каза тя към Ерик и му смигна.
След това тръгна напред с лъчезарна , игрива усмивка и допълни :
-Е .. тръгваме ли ?

Имах чувството, че съм заспала на място, след което се събуждам и всичко е различно. Говореха за Този-който-не-бива-да-се-назовава съвсем открито, даже отрониха сълзи, аз нямах пряко срещане с него, не ме бе ранил по никакъв начин, но все пак го мразех от все сърце. А и както бях чувала да се говори, той беше започнал нещо отново..
- Искате ли да отидем да му купим учебници.. Ще го взема от нас? - Попита изведнъж Ерик. Излезнах от моите фантазии и се усмихнах, като в съзнанието ми цъфна малко, сладко дете, което ще замахва с пръчка точно толкова неумело, колкото и аз навремето. А може би не, все пак Ерик му беше брат, но не се знаеше. Усмихнах се и промълвих тихо:
- Разбира се. - Ерик каза, че ще ни чака там и се телепортира, а с Катрин тръгнахме натам сами, явно все още не ни се използваше магия, а и да си призаня, не дай Боже объркам заклинанието и стана за посмешище пред тях двамата. Щях да се побъркам съвсем.