Тръгнах по множеството стълби, които изглежаха като наредено домино, готово всеки миг да бъде бутнато. Още не бях свикнал, че стълбите се движат, защото когато започнаха "пътешествието" си, застинах на мястото си.
Оставаха ми последни стъпала, до седмия етаж, където бе входът за общата стая на Грифиндор. Започнах разсеяно да ги изкачвам, когато бях стреснат от един глас.
Обърнах се назад, но не видях никого. Продължих да изкачвам стълбите и същи глас пак се обади: "Тук, умнико, обърни се...". Съвсем бях забравил - та тук картините говореха.
Не бях свикнал с това, стори ми се странно да си говоря с картина, но въпреки това се обърнах и поздравих.
Портретът явно бе доволен, че някой му обръща внимание, защото от устата му се отдели въздишка на радост.
След този мимолетен разговор, продължих да се изкачвам по стълбите, повтаряйки си паролата наум отново и отново, и отново... Все пак нямах намерение да спя навън, да наруша вечерния час и да получа наказание.